Готвехме и… стана каквото стана…

  • Както си стоял един монах на една поляна, по пътя се задал един мъж, на чиито крака той си бил закачил звънчета… и на всяка крачка звънчетата звънели. Мъжът спрял при монаха и му казал:
  • — Извинете, мога ли да се изповядам?
  • Монахът казал:
  • — Да, разбира се, синко. Само да те попитам за какво са тези звънчета?
  • — Ами като ходя и звънчетата звънят, така че всички животинки могат да чуят, че идвам и да се дръпнат, за да не им направя нищо.
  • — Оу, това е толкова хубаво. Каквото и да си сторил, синко, не мисля, че не може да ти бъде простено. Кажи ми какво има.
  • — Ами бяхме при семейството на жена ми и докато със сестра ѝ готвехме и… стана каквото стана…
  • — Не е хубаво така, синко, но това със звънчетата е просто прекрасно, така че ти е простено.
  • — Ами, има и още. Докато бяхме на реката с майка ѝ да перем и… стана каквото стана…
  • — Ех, синко, никак не са хубави тези работи, но щом си спасил толкова много животинки с тези звънчета, ти е простено.
  • — Има и още едно нещо… Докато с баба ѝ бяхме на лов в гората ни подгониха едни вълци, ние се качихме на едно дърво и докато чакахме вълците да се махнат и… стана каквото стана…
  • Монахът въздъхнал и казал:
  • — А бе, момче, що не вземеш тия звънчета да си ги вържеш на друго място, а?