Иванчо и султана

  • ​Излязъл веднъж султанът с гемията си на риболов в един залив. Поотегчил се, че взел да съзерцава брега с далекоглед. Гледа на една плоска скала как клекналият беден рибар Иванчо е извадил дългия си атрибут и се опитва да го огъне и сам да си го сложи. Ама пуста природа, не става…
  • ​- Доведете го този серсемин веднага, бе! – заповядал той на стражите.
  • ​- Какво се опитваш да направиш, бе серсемин? – попитал султанът Иванчо, когато го довели.
  • ​- Султан ефенди, когото съм оправил в това царство, все голям човек е станал. Само аз си останах един беден рибар, та рекох сам да се оправя, че и аз да вържа малко двата края.
  • ​- Хм… Че кого толкоз си оправил в моето царство, та човек е станал? – заинтересувал се султанът.
  • ​- Ами, кого… Е, твоите везири, например – всичките.
  • ​- Не думай, бре! Ще ви направя една очна ставка и, ако ме лъжеш, главата ти сека на място, да знаеш!- заканил се султанът.
  • ​- Абе, султан ефенди, кой ще си признае такава работа! – рекъл Иванчо.
  • ​- Ти за това не бери грижа, зная аз как да попитам, че да разбера истината.
  • ​- Ами ако излезе вярно? – попитал Иванчо.
  • ​- Ако излезе вярно, ще накарам всеки от тях да ти даде по една торба със злато – обещал султанът. Строил той на другия ден в една редица везирите в султанския дворец и извикал на стражите да въведат Иванчо.
  • ​- Познавате ли този човек? – обърнал се той към везирите.
  • ​Те погледнали към Иванчо и навели глави:
  • ​- Вай, вай, аллах, аллах…- Ясно-о-о! – отсякъл султанът. – Сега всеки от вас да даде на този човек по една торба със злато!
  • ​Слиза Иванчо по стълбите от палата, носи тежкия чувал със злато и краката му се огъват под голямата тежест, а той си мърмори:
  • ​- Брей-и-и, какво стана!… Хем само си го допрях…